Category Archives: Uncategorized @bg

В чл. 493, ал. 1 от Кодекса за застраховането се регламентира едно особено обезщетение, свързано с неимуществените вреди: „Застрахователят по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите покрива отговорността на застрахования за причинените на трети лица, в това число пешеходци, велосипедисти и други участници в движението по пътищата, вреди вследствие на притежаването или използването на моторно превозно средство по време на движение или престой“. Според чл. 493, ал. 1, т. 1 от Кодекса за застраховането в тези случаи застрахователят покрива неимуществените вреди вследствие на телесно увреждане или смърт.

Съществуват два способа за претендиране на обезщетение за неимуществени вреди при ПТП от застраховател по застраховка „Гражданска отговорност“- съдебен и извънсъдебен. Срокът за търсене на обезщетение по съдебен ред е 5 години от датата на настъпването на инцидента. Предпоставка за предявяване на съдебен иск е пострадалият преди това първо да поиска обезщетение от застрахователя, който в 3-месечен срок да се произнесе по претенцията, като това представлява извънсъдебният способ. Непосредствено след това е възможно застрахователят да откаже да изплати обезщетението, да не се произнесе по предявената претенция в рамките на законовия срок или пострадалият да не е съгласен с размера на предложеното му обезщетение. Едва тогава се поражда правото на пострадалото лице да предяви искането си по съдебен ред.

Самите застрахователите са склонни да предлагат извънсъдебно споразумение. Разчитайки на факта, че пострадалият не е запознат с обезщетенията в съдебната практика, застрахователите често предлагат обезщетение, което е минимално с оглед размера на неимуществените вреди, които е претърпял пострадалия. Веднъж сключено, това споразумение в повечето случаи се явява главната причина за постановяване на решение от страна на съда, с което се отхвърля иска за претендиране на по-високо обезщетение. Това е изрично прогласено от Върховен касационен съд в решение №158/01.02.2021 по дело №2569/2019, което гласи, че „удовлетворението и изявлението на увреденото лице, че счита полученото обезщетение за отговарящо на размера на получените от него неимуществени и имуществени вреди, следва да се приеме за погасяващо правото му да търси алтернативната престация. Увреденото лице като страна по спогодбата е обвързано от даденото му от него извънсъдебно съгласие да бъде обезщетено напълно с изплащане на уговорения размер в споразумението размер на обезщетението. С получаването на обезщетение е изпълнена функцията на застрахователното обезщетение, да се обезщетят вредите на увреденото лице“.

За да разполагате с правна възможност да предявите иск или да потърсите извънсъдебно обезщетение от застрахователя, трябва задължително да се снабдите с определен набор от документи. От съществено значение е констативният протокол, който се съставя от органите на МВР, когато при ПТП има пострадали хора. Също така, други нужни документи, съобразявайки се с конкретната ситуация, може да бъдат фиш за спешна медицинска помощ, амбулаторен лист за извършен преглед от специалист и/или епикриза, както и преписка с опис на щетата.

От изключителна важност е да се отбележи какви са фактите и обстоятелствата, които се вземат предвид, при определяне на размера на обезщетението за неимуществените вреди. Съгласно чл. 52 от Закон за задълженията и договорите: „Обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост“. Тук възниква въпросът- какво трябва да разбираме под „справедливост“? Отговорът се съдържа в приложимата и трайна съдебна практика, уредена от Пленума на Върховния съд с постановление № 4/23.12.1968г. : „Преценката на съда следва да се основава на всички обстоятелства, имащи значение за размера на вредите, а именно преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства като например характера на увреждането, начина на настъпването, обстоятелствата при които е станало, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др.“.

При извънсъдебния способ размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от застрахователна-експертна комисия към застрахователната компания. Така например размерът на обезщетението да кажем за счупени крайници или счупен таз зависи най-вече от редица фактори, а именно: период на възстановяване; наличието или липсата на претърпени операции; възрастта на пострадалия и др. При определяне на обезщетението е наложащо да се обърне внимание и на негативните последици, които засягат пострадалия или неговите близки в личен, професионален, социален и психологически аспект.

При настъпване на смърт на някое лице в резултат на ПТП, размерът на обезщетенията за близките на загиналия зависи най-вече от това в какви отношения е бил той с тях преди смъртта си, както и по какъв начин неговата смърт се е отразила върху живота им.

Степента на уврежданията се определят съгласно легалните дефиниции на чл.128, 129 и 130 от Наказателния кодекс за лека, тежка и средна телесна повреда. Особени са хипотезите, при които пострадалото лице е претърпяло средна или тежка телесна повреда- тогава се образува наказателно производство срещу извършителя. Претендирането на обезщетение за неимуществени вреди при ПТП от застрахователя  може да се извърши и преди да е приключило наказателното производство. За да се реализира това, е необходимо да се установи по безспорен начин как точно е настъпила катастрофата.

 

При условие че сте пострадал при ПТП, Ви уверяваме, че може да разчитате изцяло на нашата правна помощ по повод получаването на възможно най-удовлетворяващото за Вас обезщетение за неимуществени вреди.

Върховният касационен съд, прие тълкувателно решение, част от което гласи: „за да е налице прекъсване на давността по чл. 116, буква „а“ от Закона за задълженията и договорите, изявлението или действието на длъжника, в което се обективира признаването на вземането, следва да е адресирано до кредитора или до негов представител по начин, по който с оглед обстоятелствата е нормално признаването да достигне до знанието на кредитора“.

 

Небходимостта от постановяване на това решение се породи от Тълкувателно дело № 4/2019 г. на ОСГТК на Върховния касационен съд. В него възниква спор между банка и застроховател дали давността по вземанията на банката е прекъсната или е изтекла, като те са признати от самия застроховател в негово изявление до трето дружество. Едната част от върховните съдии са на мнение, че за да се прекъсне давността, е задължително признанието за дълга да е отправено до кредитора, докато другата смятат, че няма значение към кого е отправено, т. е. може и до трети лица, стига да е направено признание, то давността се прекъсва.

 

Категорично в тълкувателното решение се възприема първото мнение– че признаването на дълга трябва да е адресирано до кредитора или негов представител, но се набляга върху това, че „изявлението или действието на длъжника, в което се обективира признаването на вземането, следва да е адресирано до кредитора или до негов представител по начин, по който с оглед обстоятелствата е нормално признаването да достигне до знанието на кредитора“. В Решението не са посочени подробности за начините, при които е нормално признаването да е достигнало до знанието на кредитора, като явно се очаква съдебната практика да даде отговор за конкретните случаи в бъдещ план.

 

Върховният касационен съд в началото на тълкувателното решение посочва какво трябва да се разбира под признаване на вземането по чл. 116, буква „а“ Закона за задълженията и договорите: „Изявление с удостоверителен характер или действие на носителя на задължението, с което той потвърждава категорично и недвусмислено съществуването на все още неизпълнено конкретно задължение към неговия кредитор“. Поради тази причина се прекъсва погасителната давност и длъжникът загубва своето право на възражение за изтекла давност. Самото признаване „може да бъде обективирано изрично (макар и без изискване за форма) или чрез конклудентни действия, но следва да бъде ясно и недвусмислено изявление на длъжника за наличие на конкретен дълг към момента на извършването му“.

 

Колкото до адресирането, признаването за вземането на длъжника не е задължително да се отправи в присъствието на кредитора. Върховните съдии допълват, че: „прекъсващо погасителната давност по чл. 116, буква „а“ Закона за задълженията и договорите е всяко поведение на длъжника, което по своето съдържание ясно и недвусмислено манифестира съзнанието му за съществуване на дълга, ако начинът, по който и обстоятелствата, при които е осъществено, по естеството си предполагат достигането му до знанието на кредитора“.

 

Мнозинството съдии във Върховния касационен съд споделят, че: „с оглед относителния характер на правоотношението и доколкото наличието или липсата на спор относно съществуването на дълга е от значение само за насрещната страна по правоотношението, логично следва необходимостта изявлението или действието, в което се обективира признаването, да бъде насочено към кредитора или негов представител“.

 

Поддържа се и тезата, че „всяко друго изявление за наличие на конкретен дълг, направено пред трето лице, в което не е обективирано намерението на длъжника признанието да достигне до знанието на кредитора, представлява единствено изявление за неизгоден за длъжника факт, който сам по себе си обаче не може да обуслови прекъсване на давността на основание чл. 116, буква „а“  Закона за задълженията и договорите“.

Нещо повече, без правно значение за прекъсването на давността е денят на получаване на изявлението, в това число  и моментът на узнаването му от кредитора. Началният момент на прекъсване на давността е обективният факт на изявлението или действието на длъжника, в което се обективира признаването.

Наред с това, повечето съдии взел участие в постановяването на тълкувателното решение подчертават, че кредиторът носи доказателствената тежест за факта и момента, в който е било направено признаването, както и за обстоятелствата, от които може да се направи извод, че изявлението или действието на длъжника е било адресирано към кредитора или негов представител.

Тълкувателното решение е подписано с особено мнение от шестима върховни съдии- те подкрепят тезата, че не е необходимо признаването на дълга да е отправено до кредитора, като се позовават на императивната разпоредба на чл. 116, буква „а“ от Закона за задълженията и договорите, в която не се поставят никакви допълнителни условия към изявлението на длъжника, от които да настъпят правни последици за признанието.

В брой №62 от 5.08.2022г. на Държавен вестник беше обнародван Закона за изменение и допълнение на Кодекса на труда (КТ), който влиза в сила от 1.08.2022г. Чрез него се транспонират две директиви на ЕС, които засягат трудовите права на работниците и служителите. По този начин в българското законодателство се въвеждат изискванията на Директива (ЕС) 2019/1152 за прозрачни и предвидими условия на труд в Европейския съюз и на Директива (ЕС) 2019/1158 относно равновесието между професионалния и личния живот на родителите и лицата, полагащи грижи.

Част от промените са свързани с/със:

• преодоляването на абсолютна забрана за сключване на трудов договор с друг работодател;
• възможността на служителя едностранно да предлага изменения в трудовия договор;
• изискване за гъвкавост от страна на служителите при съвместяване на трудовите и семейните задължения;
• индивидуално право на отпуск за отглеждане на дете до 8-годишна възраст от бащата (осиновителя);
• въвеждане на максимален срок за изпитване при срочни трудови договори;
• задължението на работодателя да съобрази новите правила за осигуряване на прозрачни условия на труд и др.

Преди приетото изменение съществуваше пълна забрана за полагане на допълнителен труд при друг работодател. Вече се въвежда изключение от правилото, благодарение на което работникът или служителят има право да сключва трудови договори и с други работодатели за извършване на работа, която е извън установеното за него работно време по основното трудово правоотношение, освен ако не е уговорена забрана в индивидуалния му трудов договор по основното му трудово правоотношение, свързана със защита на търговска тайна и/или предотвратяване на конфликт на интереси (Чл.111 КТ).

Следващата промяна касае правото на служителя писмено да предлага изменение в трудовото правоотношение- например за преминаване от срочен към безсрочен трудов договор и от непълно към пълно работно време (Чл. 119 КТ). При положение, че работодателят откаже, той е длъжен да предостави мотивиран писмен отговор.

Регламентират се и нови права, предоставени на служителите за съвместяване на трудовите и семейните задължения (Чл. 167б). В този случай, служителите, които например имат дете до 8-годишна възраст или се грижат за близки роднини по медицински причини, могат да предложат на работодателя временно изменение на продължителността и разпределението на работното време, преминаване на работа от разстояние и други изменения на трудовото правоотношение, които балансират трудовите и семейните задължения. Ако работодателят не е съгласен, отказът му отново следва да бъде писмен и мотивиран.

Факт са и нови правила, които уреждат индивидуално право на отпуск за отглеждане на дете до 8-годишна възраст от бащата (осиновителя) с право на парично обезщетение от държавното обществено осигуряване в размер на 710 лева на месец. Въпросният отпуск е в размер до 2 месеца, като е възможно да се ползва от бащата (осиновителя) наведнъж или на части до навършване на 8-годишна възраст на детето. Предпоставка за реализирането му е неизползван прехвърлен отпуск от майката за бременност и раждане, отглеждане на дете до 2-годишна възраст или при осиновяване на дете до 5-годишна възраст.

До този момент, срокът за изпитване в трудовия договор можеше да бъде до шест месеца. Сега, когато трудовият договор за възложената на служителя работа е за определен срок, по-кратък от една година, срокът за изпитване не може да надвишава един месец (Чл. 70 КТ).

Преди промените, при всяко изменение на трудовото правоотношение, работодателят трябваше да предостави информацията при първа възможност или най-късно до един месец след извършване на промяната. В момента работодателят е задължен да предостави на служителя писмена информация, съдържаща данни за извършените промени, най-късно до влизането в сила на изменението.

Установяват се и нови задължения на работодателя за информиране на служителите: запознаване с вътрешните правила за работната заплата; предоставяне на информация за условията и реда за прекратяване на трудовия договор съгласно Кодекса на труда (КТ), също и информация за осигурявани от работодателя обучения, свързани с поддържане и повишаване на професионалната квалификация и подобряване на професионалните умения.

При възникнали въпроси, не се колебайте да се свържете с нашия екип, който ще Ви осигури законосъобразен начин за решаване на Вашия трудовоправен спор.

Законопроектът за изменение и допълнение на Гражданския процесуален кодекс (ГПК) предвижда редица промени, акцентирайки главно върху въвеждането на електронната форма при воденето на заповедното производство. Разликата с процедурата до момента се състои в това, че кредиторът би могъл да реализира своите права изцяло по електронен път, чрез електронен формуляр, който ще бъде достъпен в Единния портал за електронно правосъдие. Освен гореспоменатото заявление, онлайн ще се издават както заповед за изпълнение, така и изпълнителен лист.

 

Налице е и изключение, което обхваща кръга от  заявители, които не са търговци или не са представлявани от адвокат, а именно- подаването на заявление в писмена форма до съда. В полза на длъжника, когато той упражнява правата си, възражение срещу издадена заповед за изпълнение може да се подава отново в писмена форма във всеки районен съд.

 

Друго предимство е, че всеки един районен съд в страната ще разглежда заявленията за издаване на заповед за изпълнение, което само по себе си гарантира ефективност и бързина на заповедното производство.

 

Предстоящите промени в ГПК предвиждат сравнително облекчен режим на доказване на вземанията и по-кратки срокове за разглеждане на исканията. Това изменение при всички положения би намалило натовареността на отделните съдилища, особено на Софийски районен съд (СРС), където едно гражданско дело се разглежда два пъти по-дълго от районните съдилища в други по-големи градове.

 

Основните цели на законопроекта са да се улесни драстично достъпа до правосъдие на гражданите чрез създаване на ефективни правила за дистанционен достъп до съда, също така да се облекчи неравномерното натоварване на съдилищата и в действителност да се очакват по-ниски такси, които да направят съдебните заповедни производства още по-ефективни и достъпни.

 

Към момента, разпоредбата на чл. 417 от ГПК предвижда кредитор, който разполага с годен документ въз основа, на който да може да се снабди със заповед за незабавно изпълнение да подаде писмено заявление до съответния районен съд по постоянния адрес на длъжника. Разпоредбата изрично посочва документи, въз основа, на които съдът издава заповед за незабавно изпълнение като например – договор с нотариална заверка на подписите, запис на заповед, извлечение от счетоводни книги.

 

В случай, че имате вземане и не знаете кой е най – подходящия начин да реализирате правата си като кредитор може да се свържете с нашия екип, който ще обърне индивидуално внимание на Вашия казус.

В края на 2020 г. в Семейния кодекс (СК) се извършват промени, които засягат оспорването на бащинство и по-конкретно- извършването на това действие от трети лица. Законодателят въведе нова разпоредба, с която позволи на всяко трето лице, което твърди, че е биологичен баща детето, да оспори бащинството, до изтичане на една година от узнаване на раждането. Законодателят изрично е посочил, че при постановяване на решението, съдът задължително следва да се ръководи преди всичко от интереса на детето.

Наскоро Конституционният съд се произнесе по тази тема с решение по дело, което е било заведено от омбудсмана проф. Диана Ковачева. Неговият предмет е §5 от ПЗР на СК от 2020 г, чиято разпоредбата гласи: „За лицата, за които обстоятелствата, обуславящи правото на иск по чл. 62, ал. 1, изречение трето и ал. 5, изречение първо, са били налице преди влизането в сила на този закон, сроковете за предявяване на съответните искове текат от влизането в сила на закона“.

 

След вече извършените промени възникват две основания, при които може да се оспори бащинство. На първо място, според чл. 62, ал. 1, презумптивният баща на детето и съпруг на майката може да оспори бащинството в срок от една година от узнаване на раждането, като докаже, че то не е могло да бъде заченато от него или ако „обстоятелствата, опровергаващи бащинството, са узнати по-късно по независещи от ищеца причини, искът може да бъде предявен до изтичане на една година от узнаване на тези обстоятелства, но не по-късно от навършване на пълнолетие на детето“. Вторият начин е ясно изразен в чл. 62, ал. 5 СК, в който трето лице може да оспори презумпцията за бащинство в 1-годишен срок от узнаването за раждането, като той задължително трябва да съедини този иск с иск за установяване на собственото си бащинство, защото от там произтича неговият правен интерес. Ако тези искове са съединени и ако не се установи по делото, че това трето лице е бащата и двата иска се отхвърлят, дори презумптивният баща да не е истински баща, за да не остане това дете без установено бащинство. В старата уредба трето лице не е било активно легитимирано да предяви този иск.

 

КС изразява своето мнение по въпроса, одобрявайки нововъведените промени в СК, като подчертава, че съществува ограничение при предявяването на двата иска- фактът на настъпване на пълнолетие на детето. Този извод се извлича от решението по делото, който гласи: „Следователно формалната липса на краен срок за упражняване на правото по §5 ПР на ЗИДСК в контекста на чл. 62, ал. 5, изр. 1 СК, към която оспорената разпоредба препраща, не дава основание да се приеме неограничена от достигането на пълнолетие на детето възможност за упражняване на субективното право от третото лице, което претендира да е биологичен баща на лице с установен презумптивен произход“. В действителност това означава, че всяко едно лице от мъжки пол може да оспори произхода на някое дете и КС застъпва виждането, че по този начин законодателят успява да преодолее една несправедливост, която е била допусната от него преди извършването на промените.

 

От друга страна, това реализира възможността от оспорването на бащинство да се засегнат и интересите на други лица, които през годините са изградили връзка с детето под различна форма. В този ред на мисли КС приема, че: „установеното в чл. 62, ал. 5, изр. 3 СК задължение на съда да реши спора, като вземе предвид „интереса на детето“, изключва тази възможност“.

 

Цялостното виждане по този особен въпрос следва да се прилага избирателно от определените съдилища, понеже мотивите на решенията на КС, които не са изразени в тълкувателни решения, нямат задължителна сила.

В подобна ситуация може да се свържете с нашия екип, който да Ви окаже съдействие по тази специфична тема.

С Определение №480 от 11.12.2020 г. III-то гражданско отделение на ВКС е приел, че е законосъобразно да се постанови развод по взаимно съгласие без да е необходимо
личното присъствие на страните.

ВКС посочва, че „Съгласно чл. 330, ал. 1 ГПК, при искане за развод по взаимно съгласие съпрузите се явяват лично в съдебно заседание. Съгласно чл. 330, ал. 2 ГПК, когато някой от съпрузите не се яви без уважителна причина, делото се прекратява. Личното явяване на молителите е предвидено с оглед задължението на съда да се убеди, че съгласието за развод е сериозно и непоколебимо. Текстът обаче не изключва възможността, при наличие на уважителни причини, молителите да бъдат представлявани
по силата на изрично пълномощно.“

За да допусне съдът прекратяване на брака по взаимно съгласие без личното присъствие на страните е необходимо да са налице две предпоставки:

Първата е, страната, която не може да присъства да има „уважителна причина“, поради която не може да се яви лично. Уважителната причина се доказва с представянето на релевантни доказателства, като това дали причината е „уважителна“ ще бъде по преценка на конкретният съдебен състав, който разглежда делото.

Втората предпоставка е, страната, която не може да присъства лично изрично да е упълномощила процесуален представител, който да се яви в открито съдебно заседание и да заяви ясно волята на страната. Достатъчно е от текстът на пълномощното „да може да се изведе действителната воля по споразумението“, като „не е задължително текстът на споразумението да бъде възпроизведен в пълномощното“.

В случай, че Ви предстои прекратяване на брака и търсите най – правилния правен подход, може да се свържете с нашия екип за съдействие.

Hiring a criminal defense lawyer has multiple benefits and provides you the opportunity to the best possible outcome for your trial.

В брой 102 от 01.12.2020 г. на Държавен вестник бяха обнародвани промени в Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). Предвижда се допълване на института на погасителната давност, насочен към физическите лица длъжници. Промените влизат в сила на 01.06.2021 г. Посочените текстове предизвикаха бурен обществен интерес, провокираха експерти в правната област да изкажат своите опасения във връзка с прилагането им и най-вече съмнение дали изобщо разпоредбите са съобразени с Конституцията на Република България.

В кои случаи ще намира приложение допълнението към ЗЗД?

С новия чл. 112 от ЗЗД е направен опит да се въведе институтът на „абсолютната давност“, който следва да намери приложение спрямо паричните вземания срещу физическите лица. Съгласно разпоредбата „с изтичането на десетгодишна давност се погасяват парични вземания срещу физически лица, независимо от прекъсването й, освен когато задължението е отсрочено или разсрочено“. Нормата, която се извлича от чл. 112, е възприемана като „спасението“ за „вечния длъжник“.

В кои случаи няма да може да се позовем на чл. 112 от ЗЗД?

Важно е да се обърне внимание, че разпоредбата на чл. 112 не е „панацея“ за всички задължения, които има длъжника. Предвидени са цели осем хипотези, в които не е допустимо „абсолютната давност“ да се прилага.

Защо новите текстове в ЗЗД провокираха спорове?

Дали нововъведената давност има характер на „абсолютна“ е въпрос, по който множество доказали се учени изразяват позицията си. Съществуват виждания, че разпоредбата на чл. 112 от ЗЗД ще създаде повече проблеми в сравнение с тези, които би решила. Твърди се, че засегнати ще са както длъжниците, така и кредитори. Има становища, че „абсолютната давност“ лесно ще може да бъде заобиколена, което би обезсмислило съществуването на регламентиращата я разпоредба.

Опасенията, че § 2 от Преходните и заключителните разпоредби към Закона за допълнение към ЗЗД (ПЗР към ЗДЗЗД) ще доведе до сериозни трудности, не останаха на плоскостта на теоретичните спорове. По искане на Висшия адвокатски съвет (ВАдвС) Конституционният съд (КС) образува к.д. № 1/2021 г. за установяване на противоконституционност на разпоредбата. Съгласно атакуваната разпоредба „за
заварените случаи давността по чл. 112 започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. При висящо изпълнително производство давността започва да тече от първото действие по изпълнението, а когато такова не е образувано – от деня на влизането в сила на акта, с който е признато вземането.“ Според ВадвС с § 2 ПЗР на ЗДЗЗД „се придава обратно действие на института на т. нар. „абсолютна давност“, защото 10- годишният срок на абсолютната давност да започне да тече не от деня на влизане в сила на допълнението, а от дата, предхождаща този ден, при което вземания, които са изискуеми днес, ще се окажат вече погасени по давност към минал момент или за погасяването им ще е достатъчен минимален срок. Така е постигнат ефект на „мигновена“ давност, който е нетърпим и противоречи на идеята, че давността е период от време“.

Дали институтът изпълнява „спасителната си функция“ или пък е „беда“ както за длъжника, така и за кредитора, съвсем скоро ще разберем. Екипът ни ще Ви информира за всяка новост по темата. Междувременно, не се колебайте да се свършете с нас и да ни зададете въпроси по нея.