Върховният касационен съд, прие тълкувателно решение, част от което гласи: „за да е налице прекъсване на давността по чл. 116, буква „а“ от Закона за задълженията и договорите, изявлението или действието на длъжника, в което се обективира признаването на вземането, следва да е адресирано до кредитора или до негов представител по начин, по който с оглед обстоятелствата е нормално признаването да достигне до знанието на кредитора“.
Небходимостта от постановяване на това решение се породи от Тълкувателно дело № 4/2019 г. на ОСГТК на Върховния касационен съд. В него възниква спор между банка и застроховател дали давността по вземанията на банката е прекъсната или е изтекла, като те са признати от самия застроховател в негово изявление до трето дружество. Едната част от върховните съдии са на мнение, че за да се прекъсне давността, е задължително признанието за дълга да е отправено до кредитора, докато другата смятат, че няма значение към кого е отправено, т. е. може и до трети лица, стига да е направено признание, то давността се прекъсва.
Категорично в тълкувателното решение се възприема първото мнение– че признаването на дълга трябва да е адресирано до кредитора или негов представител, но се набляга върху това, че „изявлението или действието на длъжника, в което се обективира признаването на вземането, следва да е адресирано до кредитора или до негов представител по начин, по който с оглед обстоятелствата е нормално признаването да достигне до знанието на кредитора“. В Решението не са посочени подробности за начините, при които е нормално признаването да е достигнало до знанието на кредитора, като явно се очаква съдебната практика да даде отговор за конкретните случаи в бъдещ план.
Върховният касационен съд в началото на тълкувателното решение посочва какво трябва да се разбира под признаване на вземането по чл. 116, буква „а“ Закона за задълженията и договорите: „Изявление с удостоверителен характер или действие на носителя на задължението, с което той потвърждава категорично и недвусмислено съществуването на все още неизпълнено конкретно задължение към неговия кредитор“. Поради тази причина се прекъсва погасителната давност и длъжникът загубва своето право на възражение за изтекла давност. Самото признаване „може да бъде обективирано изрично (макар и без изискване за форма) или чрез конклудентни действия, но следва да бъде ясно и недвусмислено изявление на длъжника за наличие на конкретен дълг към момента на извършването му“.
Колкото до адресирането, признаването за вземането на длъжника не е задължително да се отправи в присъствието на кредитора. Върховните съдии допълват, че: „прекъсващо погасителната давност по чл. 116, буква „а“ Закона за задълженията и договорите е всяко поведение на длъжника, което по своето съдържание ясно и недвусмислено манифестира съзнанието му за съществуване на дълга, ако начинът, по който и обстоятелствата, при които е осъществено, по естеството си предполагат достигането му до знанието на кредитора“.
Мнозинството съдии във Върховния касационен съд споделят, че: „с оглед относителния характер на правоотношението и доколкото наличието или липсата на спор относно съществуването на дълга е от значение само за насрещната страна по правоотношението, логично следва необходимостта изявлението или действието, в което се обективира признаването, да бъде насочено към кредитора или негов представител“.
Поддържа се и тезата, че „всяко друго изявление за наличие на конкретен дълг, направено пред трето лице, в което не е обективирано намерението на длъжника признанието да достигне до знанието на кредитора, представлява единствено изявление за неизгоден за длъжника факт, който сам по себе си обаче не може да обуслови прекъсване на давността на основание чл. 116, буква „а“ Закона за задълженията и договорите“.
Нещо повече, без правно значение за прекъсването на давността е денят на получаване на изявлението, в това число и моментът на узнаването му от кредитора. Началният момент на прекъсване на давността е обективният факт на изявлението или действието на длъжника, в което се обективира признаването.
Наред с това, повечето съдии взел участие в постановяването на тълкувателното решение подчертават, че кредиторът носи доказателствената тежест за факта и момента, в който е било направено признаването, както и за обстоятелствата, от които може да се направи извод, че изявлението или действието на длъжника е било адресирано към кредитора или негов представител.
Тълкувателното решение е подписано с особено мнение от шестима върховни съдии- те подкрепят тезата, че не е необходимо признаването на дълга да е отправено до кредитора, като се позовават на императивната разпоредба на чл. 116, буква „а“ от Закона за задълженията и договорите, в която не се поставят никакви допълнителни условия към изявлението на длъжника, от които да настъпят правни последици за признанието.
